Хавра“ – вторият роман на едно от най-значимите имена в съвременната

„ Хавра “ – вторият разказ на едно от най-значимите имена в актуалната българска литература Захари Карабашлиев се трансформира в с напрежение предстояща книга.

След безапелационния триумф на „ 18% сиво “ – бестселъра с 25 преиздания в България и преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и други, създателят ще изненада българската аудитория с качествено нов книжовен трилър в духа на Пол Остър и Иън Макюън.

Криминален роман, историческа прозаичност, трагична любовна история и книга в книгата, романът пресъздава в себе си всяко едно от смислите на думата „ хавра “ и съчетава детайли както на под напрежение ноар, по този начин и на историческата хроника.

В нея общественото е пречупено през водовъртежите на сърцето, а динамичният и безизходен сюжет трансформира кинематографичния роман за мъж, подготвен на всичко в името на истината, и за жена, бореща се за любовта си, в майсторска гледка на две спорни столетия.

След години в Америка и поредност от провали Никола се прибира в родния град за погребението на татко си, умрял при трагичен случай. Краткият му престой в България обаче се трансформира в начало на рисковано следствие, което го въвлича в тъмна мрежа от ползи, незаконни спорове и разкрития.

Повече от век по-рано младата съветска аристократка Вера Елегина се среща с харизматичния американски боен публицист Макгеан и двамата поемат по рисков път, който ще ги свърже вечно със ориста на българския народ.
Прямо и стремглаво увлекателно, в „ Хавра “ Захари Карабашлиев преплита история и художествена небивалица, опира се на дългогодишно следствие из архивите на действителни събития от Руско-турската освободителна война, редува с напрежение деяние и психологизъм, с цел да филтрира съвремието ни през епистоларните мемоари на Вера Елегина и да сътвори огромен и в същото време съкровен свят, в който единственото силата на човешката воля може да промени хода на историята.

Предпремиерата на романа ще се организира от 20:00 ч. на 31 август по време на Празници на изкуствата „ Аполония “, а премиерата ще бъде през втората половина на септември.

Прочетете фрагмент от " Хавра " в идващите редове.

Октомври 1871, Крим

„ Есента най-сетне пристигна и стана време да потеглим за Крим. Наталия не даде никакво ухо на молитвите ми да ме остави сама в Петербург, сякаш искаше да ми потвърди още веднъж, че съм нейна заложница. И по този начин щеше да бъде, до момента в който навърша пълноправие. Чудя се допустимо ли е да сме толкоз разнообразни? Съмнявам се, че някой в миналото е имал толкоз ужасна сестра! А допустимо ли бе да не сме сестри по кръв? Ако не бях толкоз сигурна в ангелската природа на майка ми, аз просто щях да позволи, че нещо непоправимо греховно се бе случило сред нея и някой различен мъж, а не татко ни.

Отправихме се на това омразно кримско странствуване, чиито детайлности ще спестя. Само ще загатна, че минахме първо през Бахчисарай, където Наталия се простуди, а след това пътувахме и до най-южната част на полуострова, до момента в който най-сетне се установим в Ялта. А там времето бе топло, цветовете – красиви, въздухът – гальовен.

И откакто нямах никакъв различен избор, взех умишлено решение да се възползвам от всичко, което може да ми предложи тази нежелана от мен дестинация. В първите седмици се отдадох напълно на конна езда. И на природата. И кой знае по какъв начин, без да го искам умишлено, аз заживях живот, друг от този в лицея в Петербург и от другия – вкъщи с книгите, с рисуването, с нормалните отговорности и селяните. Започнах да употребявам гузната съвест на Наталия в своя изгода. Започнах да дремя до късно, да хайлазувам, да хапвам за четирима, да яхвам часове наред, даже да нервнича като нея. А вечерите не пропускахме банкет или бал. Императорското семейство бе изключително благоразположено към развлечения тази есен, вероятно и поради обстоятелството, че Нейно Величество имаше съществени здравословни проблеми, беше претърпяла интервенции и в този момент несъмнено ѝ се празнуваше повече от нормалното.

Ако някой можеше да ме види тогава, в случай че някой бе надникнал в охолния ми живот на дворянка, която, кой знае за какво, мечтае за „ самостоятелния “, полугладен живот на съветската интелигенция, несъмнено би ме помислил за луда. О, в случай че знаех какъв брой доста имам да пострадвам в бъдеще, аз щях да изживея всеки миг доста, доста по-пълно. Щях да съм надалеч по-практична. Нямаше да пропущам по този начин безгрижно щастието да се изплъзва сред пръстите ми, щастието, което постоянно бе на една ръка разстояние, щастието на дребните неща.

Дотук пропущам да загатна, че Черняев беше с нас. Той и Наталия изживяваха някакъв самобитен меден месец, свободни, надалеч от погледите на съседи и родственици, съвсем като едно законно семейство.
Епизодът от спалнята бе неизречен от мен и в никакъв случай коментиран от Черняев. Обяснение не ми беше обещано. Извинение не ми беше поискано.

Постарому, Наталия се държeше с мен като зла мащеха. А аз ѝ отмъщавах с равнодушие и младост.

И в един от тези красиви дни, които не са необичайност в Крим през октомври, а даже и през ноември, Наталия и Черняев безусловно ме насилиха да изляза с тях на разходка – да сме гледали някакъв водопад на осем левги от Ялта. Щях да съм по-благосклонна към концепцията, в случай че бяхме яздили коне, само че не, Наталия още веднъж се оплакваше от главоболие, или нещо друго, по тази причина трябваше да се пътува с карета, а това значеше да се навра с тях вътре и да се караме през по-голямата част от времето, или още по-лошо – да мълчим.

Помня, че току бяхме излезли от града, когато ни настигнаха група конници. Някои от тях разпознах, тъй като бяха от почиващите дворяни, които постоянно виждахме вечер по приеми – княз Долгоруки, княз Черкаски, също и синът на дворцовия доктор, не помня името му, както и самият племенник на Негово Величество, с който бях танцувала мазурка към този момент два пъти. Конниците забавиха ход и ни поздравиха. Обясниха, че и те отиват на водопадите, с цел да ги покажат на някакъв техен посетител, американец, който дружно със сина на военачалник Скобелев яздел след тях. После пришпориха конете си и побързаха напред.

Пътуването ни продължи в нормалното неприятно въодушевление, само че този път оживено от няколко изцяло неуместни и язвителни забележки от страна на Наталия, във връзка моята некадърност да флиртувам и да кокетирам като останалите млади дами в двора.

Почти бяхме стигнали до най-живописното място, от което се следили водопадите – освети ни кочияшът, до момента в който се секнеше, провесен встрани – и към този момент навлизахме в едно дефиле, изсечено в планината, сред два стръмни, тъмни и надялкани като с длето ската. Тук пътят ставаше доста стеснен и хлъзгав от стичаща се по камъните вода. Беше хладно и усойно и се наложи да слезем от каретата, с цел да облекчим нещастните коне. Падащата наоколо вода бучеше, въздухът бе мокър, а студени пръски подсказваха, че водопадът е напълно наоколо, току зад гранитните черно-сиви скали. Ние деликатно започнахме да се придвижваме, стъпвахме несигурно по хлъзгавите камъни, Черняев придържаше Наталия, която не спираше да се оплаква ту от главоболие, ту от задуха, ту от мазоли и на двата крайници, а в действителност просто искаше да се усеща в центъра на вниманието. Кочияшът пък опитваше хем да укроти конете, които бяха неспокойни от шума на водата наоколо, хем в това време притичваше да ми оказва помощ. Почти бяхме минали на отвъдната страна, където слънцето огряваше и бе по-сухо, когато внезапно се чу гневен конски тътен, иззад скалата се появи необязден мрачен кон, ние се отдръпнахме, той профуча край нас, седлото – килнато на една страна, а юздите се влачеха по земята.

Зад него се появи младият Скобелев, насочен, приведен ниско над гривата на своя бял кон – очевидно преследваше беглеца.

Ние, озадачени, обезпокоени, продължихме напред, с цел да забележим следната панорама – на няколостотин разкрача от нас група мъже се бяха надвесили над един паднал мъж, някои от тях бяха клекнали до него, очевидно пробвайки да оказват помощ. Когато наближихме, те ни видяха и се отдръпнаха – и едвам тогава видяхме, че е американецът.

Щом видя нашата върволица, племенникът на Негово Величество се втурна да изяснява вещо по какъв начин конят се бил подплашил и подхлъзнал и американецът бил паднал от седлото – като че ли някой от нас имаше потребност да чуе това.
Когато приближихме още, потърпевшият опита да се изправи, само че очевидно го заболя доста, тъй като лицето му се изкриви мъчително и той се отпусна още веднъж на влажната пръст.

Внезапно Наталия не помни главоболието си и като обладана от непредвиден ентусиазъм на съчувствие, повдигна полите си и се затича към произшествието. Разбута наблюдаващите, приведе се над падналия, клекна до него, стартира да го успокоява, да му задава въпроси, пожела да пипне крайници му, да ревизира дали е строшен и къде по-точно, с две думи – взе да се изживява като здравна сестра на фронта.

След малко Скобелев се появи още веднъж, в галоп, този път с избягалия кон, чиито юзди държеше. Хвърли ремъците в ръцете на нашия файтонджия, скочи изкусно и се надвеси грижовно над американеца, като коленичи до него. Ние приближихме групата и аз предложих на племенника на императора да вземат каретата ни, с цел да транспортират ранения до града, а ние да ги изчакаме тук.

Скобелев и княз Черкаски деликатно подхванаха потърпевшия и го изправиха на крайници, поддържайки го под мишниците. Бяха угрижени, лицата им показваха съчувствие, неприсъщо за военни офицери. Американецът, от своя страна, увесен на тях, с извънредно разкривени облекла, целият в тиня, с изчезнал ботуш и със разкъсан на коляното десен крачол, се усмихваше необятно и се майтапеше с групата към себе си, като че нищо не бе станало. Минавайки край нас, князете стопираха и ни го показаха като мистър Макгеан, военния сътрудник на „ Ню Йорк Хералд “.
Аз повторих своето предложение да се качи в каретата и да бъде отведен до доктор, на което той благодари общително, само че твърдо отхвърли. Английският му беше по-различен от този на Мери, гувернантката ми от Есекс. Гласът му бе мек и компактен. Мелодиката му подсещаше по-скоро тази на мистър Мърфи, ирландец от Дъблин, мой обичан преподавател по история в лицея. Мистър Макгеан вероятно бе вцепенен от болежка, само че не се издаваше. Настоя да му оказват помощ да се качи още веднъж на немирния си кон и даде обещание, че в този момент към този момент ще е по-внимателен. Въпреки митингите ни да не язди, а да се качи в каретата, той остана неотстъпчив. Пошегува се, пожелавайки ни да се насладим на водопадането и да внимаваме, с цел да не приключим екскурзията си като него, махна с ръка и се отдалечи. Всички се засмяха на езиковия му каламбур. Злополучният случай помрачи ненапълно усещането ми от гледката, която бе в действителност внушителна. И в този момент, седем години по-късно, до момента в който пиша тези редове, аз откривам, че не съм запомнила водопадите толкоз, колкото кривата усмивка на мистър Макгеан, под която той криеше ужасната си болежка.

Оказа се, че когато дошъл до хотела си, след 8 левги езда, твърдоглавият ирландец примрял, до момента в който слизал от коня си, тъй като бил съвсем в безсъзнание. Наложило се да го носят до кабинета на лекаря. “

***

– Нямате ли български? – попита служителят, щом видя името му, до момента в който разгръщаше тъмносиния паспорт.

– Имам – отговори Никола и неумишлено се наведе към отвора на кабинката. Униформеният мъж, с щемпел в ръка, погледна образуващата се зад него опашка пасажери за „ Паспортен надзор “ и почука леко по бюрото си.

– Ами... дайте го де.

– Изтекъл е.

Човекът зад стъклото погледна информацията в монитора пред себе си, съпостави я с паспорта и подвигна служебно очи към Никола.

– Защо не сте си го сменили?

– Не съм се прибирал от... тринайсет години.

Печатът удари страницата и униформеният кимна изтощено към идващия от опашката.

Разпозна куфара си всред останалите, сграбчи го от лентата и го задърпа към изхода. Мина му през мозъка, че когато напускаше страната в самия завършек на предишния век, никой не дърпаше куфари по летищата – куфарите нямаха колелца. Колко необичайно, че индивидите бяха изобретили колелото преди хилядолетия, бяха измислили куфара преди епохи, бяха намерили метод да летят от Байконур до Луната, а не се бяха сетили да влачат боклуците си в куфари с колелца, когато летят от точка А до точка Б.

Терминалът във Варна беше напълно нов, към момента неизхабен от силите на безчет обятия, здрависвания, целувки, сълзи, усмивки, които разделяха и събираха хора.

Докато вървеше към изхода, осъзна, че главоболието му се бе завърнало и жалко пулсираше някъде над тила му в ритъма на крачките.

Навън беше поваляло – асфалтът бе мрачен, само че под дърветата беше изсъхнало. Миришеше на липи и дъжд, а във въздуха към високите тополи се рееха пухчета – като объркали сезона снежинки.

Беше заречен на майка си и сестра си, че ще се обади незабавно, когато от Франкфурт намерят метод да го качат на идващия аероплан за България. Не го направи. Не искаше никой да го посреща.

На стоянката пред летището видя десетина таксита. Шофьорът на първото, подпрян на капака, изгаси цигарата си и закрачи чевръсто към него, поздрави, пое куфара от ръцете му.

Никола се качи откъм гърба, потеглиха.

– Закъде сме? – попита водачът, до момента в който бариерата на паркинга на аерогарата се вдигаше. По радиото звучеше бодрото интро на шлагер от 90-те.

– За „ Чайка “.

Шофьорът се понаведе и извърна глава наляво, с цел да се увери, че не идва кола. Косата му – начело къса и на междинен път, а откъм гърба дълга, права и рехава – се спускаше над фланелка на зелени и бели райета.

– Със самолета от Франкфурт ли пристигнахте?

Намали на кръговото под моста, след това превключи на по-висока скорост и настъпи газта.

– Да.

– Там си живеете? – продължи по-оживено той. Никола се загледа в тополите край автомагистралата, израснали, заякнали, високи и към този момент съвсем скрили овехтелите жилищни блокове на кварталите отляво. Не му се говореше с таксиметрови водачи в този момент. Не му се говореше с никого.

– По-далече пребивавам.

– И тука идвате на ваканцийка нещо?

– Баща ми умря – изскочи от устата на Никола, без да разбере по какъв начин и за какво. Сякаш бе нямала самообладание да го каже – тази негова уста. Думите прозвучаха като че някой изпусна чаша. Сепнат, водачът го погледна в огледалото, като да се увери, че е чул вярно, само че бързо отклони очи напред, към пътя – там най-малко можеше да направи нещо.
– О, ъ-ъ-ъ... Докато се чудеше какво да каже, понижи радиото, очевидно в символ на почитание.

– Всъщност не умря – поправи се Никола. – Не умря, а... – Тук преглътна. – Умря. – Шофьорът повдигна плещи в комбинация от състрадание и озадачение.

– Лошо. Бог да го елементарни. За... заравяне, значи?

– Няма значение. – Никола замижа, разтърка клепачи с една ръка и стартира да масажира врата си откъм гърба с другата, като че ли с цел да изтръгне проклетата болежка от главата си.

– Всъщност желая да кажа, че няма значение по какъв начин той умря, а не че няма значение дали пристигам за заравяне. Да, за заравяне пристигам, само че то беше през днешния ден, в единайсет часа, и аз го пропуснах поради отсрочените полети през вчерашния ден, поради стачката в Германия...

Той мярна в огледалото погледа на водача, опита да спре, само че не съумя:

– А той, татко ми, не умря от естествена гибел, по тази причина споделям, че не е умрял. Не е и умрял. И даже не мога да допускам, че го... че е мъртъв, само че...

Сякаш някаква непозната уста се беше залепила за лицето на Никола и говореше от единствено себе си. Сякаш той нямаше нищо общо с думите, които излизаха от нея, само че тези думи не спираха просто тъй като на него му се искаше да спрат, в противен случай – продължаваха да се сипят, да рикошират вътре в колата.

Шофьорът се прокашля, сви вежди в опит за състрадателна мимика, след това се протегна и спря радиото таман когато идваше припевът.

По предното стъкло зачукаха едри капки дъжд.

На изток над морето бяха провиснали месести, тъмнoвиолетови, влажни като хриле на риба облаци. Никола затвори очи. Това главоболие. Не бе спал в самолета. Нито преди него. Не бе спал добре от доста време.

– Кой блок? – сепна го внезапно гласът на водача. Дъждът се усили. Чистачките с хриптене размазваха аленото на светофара по предното стъкло.

Никола сподели номера. Бяха близо.

Светна зелено и продължиха по булеварда.

Когато стопираха пред блока, дъждът към този момент плющеше по тавана на колата.